Примерна организация на политическата дейност

Аз лично не забелязвам сито, което да отсява желаещите да са политици, според уменията и честността им.Като практика не е ново по света, но в България липсва.

Избира се нещо като колегиум, който ще играе ролята на сито. В този колегиум се включват единствено хора, които с делата и с репутацията си са си заслужили уважението на обществето. Хората, избрани в колегиума не могат да се кандидатират за политици.

Предполага се, че дейността на колегиума ще се регулира от прозрачни правила за действие, така че да няма възможност за далавери. Аз лично си представям творци (артисти, поети, писатели, музиканти, философи), лекари (всякакви), учени (всякакви) като участващи в него. Колегиумът не избира самите политици, а само играе ролята на сито, което да допуска или да не допуска кандидати за политици до погледа на народа, въз основа на проверка на документите, които кандидатите представят, която проверка да се извършва по предварително установени ясни правила, избрани чрез избор на самия народ измежду няколко проекта за същите.

——————

Всеки желаещ да се кандидатира за политик си подава документите в този колегиум- професионална автобиография, мотивационно писмо, програмата, с която се кандидатира и т.н.

Колегиумът преценява кой има квалификацията да е политик според определени критерии (не може примерно неграмотен човек с основно образование, дето не може да си напише името, да иска да определя съдбата на държавата, не може и осъден за престъпления да бъде политик и т.н.) и изнася одобрените за кандидати с цялата подадена от тях информация на медиите и се дава право на всеки, който познава въпросният политик да си каже мнението за него. Ако има някой, знаещ нещо лошо за дадения политик от миналото, което може да ДОКАЖЕ в съда вкл., това се случва ПРЕДИ, а не след като кандидат-политикът направи някоя беля. Ако се ДОКАЖЕ, че кандидат - политикът е с нечисто минало, той губи правото да участва в изборите натам. Кандидатът за политик има правото да се защитава от обвинения и да защитава позицията си- за тази цел има съдилища. Който оцелее след срещата с медиите, следва лично да се срещне с избирателите си и да отговаря на техни въпроси.

После следват дискурси между самите кандидат-политици, които се правят обществено достояние. Така се вижда на кой колко му е интелектуалният багаж.

Едва тогава следват избори.

Всеки има право да се откаже доброволно да бъде кандидат- политик.

——————-

В българската политика нещата не вървят не само, защото няма сито, а и поради още една причина.

Живеем в системата управляващ-управляван. Тази система означава, че политиците определят посоката на развитие и народът няма избор. Тази система не предразполага политиците да правят хубави политически програми и да гонят до дупка тяхното изпълнение.

Системата на гражданското общество е вече малко по-друга. Там народът КУПУВА пазарен продукт - т.е. работата на политика. И ако не е качествен този продукт- политикът си търси нова работа. Трябва да има възможност да се отзове от народа политик от поста му, ако той не си върши работата. Тогава един средно интелигентен бг политик ще си помисли внимателно, преди да обещае нещо и още по-внимателно ще си помисли дали ще гласува с чужда карта и дали изобщо ще му се ще да си даде картата, за да гласува друг с нея, но най-вече ще си помисли на първо място дали да си чете вестника или дали ще хърка на работното си място, докато го снимат медиите.

И да- след като политикът знае, че най-малката грешка ще доведе до това да си дири нова работа, нужно е работата на всички политици постоянно да бъде обект на пряко предаване от телевизиите и вестниците, и радиото, в качеството им на директна връзка с обществеността. И още нещо - политиците трябва да може да бъдат съдени за всичко, което направят иле не направят и това навреди на държавата.

———————-
Политиците при предложения от мен вариант се избират от народа и народът може с избор да ги отзовава от поста им, когато те не си вършат работата и съберат определен процент гласували за свалянето им. това според мен би осигурило мотив на политиците да работят качествено.
———————
Когато видя това нещо реализирано на практика в България, ще гласувам. Тогава вече гласът ми ще има значение, защото ще имам право на реален контрол над дейността на този/тези, за които давам този свой глас.

Как позна гъбката

Тази сутрин се събудих в подобаващо философско настроение. И след като успях да се преборя с Котката за правото ми да пиша в блога си, без да се опитва да ме изяде, време е да пофилософствам над една тема, дето от известно време насам занимава ума ми. А именно:

тук

И по-конкретно…

“Ако винаги разчитаме на комбинацията от предварително знание, то откъде е дошло първото знание, а? А?”

 Твърдението на lyd е от две части. И ще ги разгледам последователно. Не винаги разчитаме на комбинация от предварително знание.

Всъщност, за да заявя горното, връщам се към моя любимец Павлов. Той говори за 2 вида рефлекси:

 1. Безусловни (вродени) рефлекси- реакцията протича по унаследена програма. Такива рефлекси са дихателния, гълтателния, към болка и др. Комплексът от безусловни рефлекси се нарича инстинкт. Инстинктивното поведение протича по един и същ начин, защото е по унаследена програма.

Но околната среда има огромната склонност да се променя светкавично и ако поведението не е съобразено с промените, тогава хората не бихме били нищо от това, което сме. Така че Павлов пише и за:

2. Условни рефлекси- те осигуряват приспособяването към резките промени в средата по индивидуална програма. Комплексът от условни рефлекси се нарича динамичен стереотип- има възможност за промяна (затова динамичен), а стереотип е, защото при повторение реакцията става една и съща, като всяка промяна се приема с преобладаващо с неудоволствие. Това е и причината с остаряването доста хора да придобиват ригидност (т.е. невъзможност да се приспособяват към новото- примерно към нови технологии, но не само).

Павлов набърква в картината и още две характеристики на въздействията от средата:

1. Информационност - сетивата ни представят информация за средата и ние я осмисляме (дори, когато си мислим, че не я осмисляме- какъвто е случаят с 25-я кадър).

2. Значимост - ако информацията от средата се свърже с нуждите на организма, то тя се оценява като значима и поражда ответна реакция. А ако информацията не се свърже с нуждите на организма, то тя се оценява като незначима и не следва ответна реакция. Друг е въпросът дали информацията, оценена като значима/ незначима действително е такава.

И след като се изясни, че съвсем не сме устроени да разчитаме само на предварително зададена информация, остава да се чопли въпросът за първото знание. Или как тъй сме се научили коя гъбка е отровна и коя не, в резултат на което вместо масово да се тровим, като хора масово сме минали на разни такива неща като например яхния от гъби, гъби с ориз (на микровълнова) и прочието му там…

Явно сме се научили кои гъби стават за похапване и кои не. 

Човек е социално животно. Той не може да бъде човек, такъв, какъвто сме го свикнали, ако не израсте сред хора. Така децата, отглеждани поради трагедии от животни, придобиват характеристиките на животните и според зависи на каква възраст са били, когато са скъсали връзката си с други хора… За съжаление ако тази възраст е била съвсем ранна, тези деца никога не съумяват да се превърнат в хора и умират рано.

Всичко, което сме в качеството ни на личности, то е продукт на факта, че сме част от човешко общество. Без това човешко общество, ние не можем да се себеизградим дори на елементарно ниво да заговорим с думи. А без думи не се проявява дори частичка от огромния ни потенциал на знаене и на можене.

 Значи ученето, освен че е съзнателен процес, още от самото начало даже и за първобитния човек е и обществена практика.  Един като хапне отровна гъбка и в радиус на известно количество километри всички хора са разнесли информацията, че еди коя си гъбка не бива да се яде. Информацията се предава устно, докато има желаещи да я предават. А по-късно се появява писмеността. И таковата… Готварските книги, в които се пише опитът на хората в приготвянето на храната за други хора, които нямат такъв опит (като мен например- аз знам само как да си загоря яденето, как да го пресоля, как да го сготвя така, че после да не ми се иска да го ям, таковата).

И да се върнем на първобитния човек с отровната гъбка. Значи Някой е хапнал грешната гъбка и това му се е отразило зле. Ако този Някой е оцелял след хапването, той се е научил, че еди коя си гъба не се яде. На това му се казва учене на базата на опита и грешката.

А всички останали хора, които са видяли как въпросният Някой се е натровил, те са се научили, че гъбата е отровна по системата Учене с разбиране на причинно-следствените връзки. Което е по-известно като учене от чуждия опит.

След което хората си изградили условна поведенческа реакция, наречена: “Знаеш, че тая гъба е отровна, а онази не е, значи онази ще се хапне.” В днешно време променена на: “Купи си ги от магазина и не му мисли много.”

Kultur Shock

Българин, сръбски циганин, японец… Таковата… Верно си е шок…

Mortiis - Decadent and Desparate … Sephiroth

История на сатанизма

Сатанизмът не е универсален мироглед, няма такова понятие “универсален сатанизъм”. Но историята му е проследима. 

Ще започна с кратък преглед на историята на Вавилон, за да може да се обясни възникването, разцветът и западането на сатанизма като религия, а в последствие разпространението на сатанизма в други държави и промяната в доктрината му.

Реките Тигър и Ефрат в долното им течение, в началото се приближават една към друга, а после се раздалечават отново, като накрая пак близо една до друга се вливат в Персийския залив. Вътре в така очертаната територия, е Вавилон. Чрез канали водата от реките служи за напояване на земята. Плодородна земя. Без зима - зимата валят дъждове там. Вавилонците се препитавали с земеделие и скотовъдство. В няколко големи града им процъфтявала и търговията.

Какви са били вавилонците и в какво са вярвали - за това се съди от развалините на тези градове, в които са намерени писмена, начертани на камък, на метал или глина, от надписите в храмовете (незнайно от кой правени), от печати на царете, от записи на царските архиви.

Религиозно-исторически материал се черпи и от архивите на асирийските царе от династията на Саргонидите. Друг източник е библиотеката на Ашурбанипал (669—625), съдържаща астрономически съчинения на вавилонците, заклинания, гадания, химни, религиозни съчинения, представящи устройството на света, списък на боговете и кой бог какъв е, а също и местата, където се изповядвал култът към тях.

До 3 хил. пр. н.е. не може да се говори за единен Вавилон. Вавилон се превръща чак при Хамурапи във Вавилонска империя. Древновавилонското царство обединява Шумер и Акад в Месопотамия.

Историята на Вавилон се дели на четири периода.

1. “Старовавилонският период” (19-16 в. пр. н.е.) - царува Аморитската династия, чийто основател е Сумуабум. През този период Вавилон достига най-голям разцвет при Хамурапи . После Вавилон запада. През 1595 г. пр. н.е. след нападение на хетите следва едно разорение и настъпва краят на управлението на Аморитската династия и на “Старовавилонския” период с нея.

2. “Средновавилонският или Каситски период” (16-12 в. пр. н.е.) , който започва след разгрома на Вавилон от хетите. Каситската аристокрация постепенно се слива с вавилонската. В този период започва зависимостта на Вавилон от Египет и Хетското царство. Каситската династия завършва царуването си по време на войните с Асирия и Елам.

3. “Периодът на упадък и вътрешни борби” (12-7 в. пр. н.е.) . В средата на 12 в. пр. н.е. Вавилон е завладян от Елам. В град Исин се заражда съпротива срещу завоевателите. При Навуходоносор I (1126-1105 г. пр. н.е.) нашествениците са изгонени и отново настъпва разцвет. От края на 9-ти в. пр. н.е. до края на периода Вавилон е нападан и разрушаван от арамейските племена, Асирия и Елам.

4. “Периодът на подем и възраждане” (7-6 в. пр. н.е.) . Набопаласар през 626 г. пр. н.е. вдига въстание срещу асирийците, което е успешно и завършва с основаването на халдейската (нововавилонската) династия. Същата година Набопаласар, с помощта на мидийците и скитите, окончателно разбива Асирия, унищожавайки столицата й Ниневия и Вавилон отново става единствен в Месопотамия. През 605 г. пр. н.е. същият завладява Сирия и Палестина. В същата година на престола се възкачил синът на Набопаласар - Навуходоносор II, който превзема Северна Арабия, превзема и Йерусалим, и финикийските градове Аскалон и Тир.

“Етеменанки” - това е имено на прочутата Вавилонска кула, описвана в библията. Всъщност не е кула, а е стъпаловидна пирамида. Височината и е 91 метра. Строена е отново в този 4-ти период. Етеменанки е част от огромния храмов комплекс Есагил.  Така е изглеждал въпросният зикурат Етемененки:

Зикуратът Етемененки е бил рушен и е възстановяван много пъти. Това е съдбата на всички зикурати във Вавилон. Причината за систематичното разрушаване на зикуратите е фактът, че освен храмове, това са били и сгради, имащи отбранителна функция. И първата работа на всеки уважаващ ума си завоевател, е било да ги руши. По възможност - до основи. Най-известното му възстановяване на Етемененки е от Навуходоносор ІІ (605-562 г. пр.н.е.).

През 639 г. пр. н.е. персийският цар Кир II превзема Вавилон. Така завършва последният период от историята на Вавилон.

Струва ми се, че след това уточнение какво е Вавилон, къде се намира и накратко каква му е съдбата, вече може да се мине на религиозните възгледи на вавилонците.

Политеисти са. В силата на природата се проявява божествената сила.

В Северен Вавилон е бил разпространен култът към богът на слънцето Сиппаре.

А в Южен Вавилон (начело със столицата гр. Ур) почитали Луната (наопаки на Северeн Вавилон) и там се заражда сатанизмът. В лицето на бог Син (наричан понякога Наннар и др), т.е. Светлоносец, който е признат там за първи измежду боговете. Бил рогат творящ бог, внасящ светлина в тъмната нощ. Бил не случайно бог, олицетворение на Луната. Слънцето не го почитали много, тъй като през деня жегите там са непоносими и не им идвали като носещи живот, а по-скоро като убиващи живота. Негова жена е Ищар. Змията се явява символ на Бог Син. На един от най-важните празници на този бог - Нова Година, по Ефрат е тръгвал свещен кораб. Стремили се този кораб да прилича на кораба на бог Син, с който той плава по Млечния път. Предната част на кораба наподобявала змия, а самият кораб бил отрупан със злато и скъпоценни камъни.

Култът към бог Син започва да граничи с монотеизъм. За това се съди от писмени източници, където се изписва за бог Син логограмата “дингир”, обозначаваща бога и отделяща го от всички останали висши сили.

Самите последователи на бог Син са държали изключително много на истината, тъй като бог Син я покровителствал.

По-късно се появява култът към бог Мардук. В Южен Вавилон този култ е налаган от жреците насила и е срещал съпротива. Съществува мит, според който Мардук отнема истината от бог Син и така го унищожава. През 63 г. пр. н.е. последователите на бог Син са със статут на изгнанници в Месопотамия.

Историята на Вавилон показва досег до Египет. Там бог Син приема образа на бог Сет.

Историята на халдейците им отрежда ролята на поробители на евреите.
По начина на изписването на еврейски може се види връзката от къде евреите са почерпили идеята за своя  Сатана по начина на изписването на името на еврейски:
“STN”-(שטן, Син-Тет-Нун). Ето го обяснението, защо Сатаната е в образа не на какво да е, а именно на змия, която е символ на бог Син.Юдаизмът е авраамическа религия. От нея се зараждат другите авраамически религии, а именно християнство и ислям.

Но докато в юдаизма Сатаната, в качеството му на ангел, все още не е символ на абсолютното зло, то християнството и мюсюлманството му придават такава роля. От там вече се заражда и дяволопоклонничеството към падналия зъл Сатана, което по времето на Инквизицията набира мощ.

Последователите на бог Син в Халдея в думата Сатана влагали малко по-друг смисъл от евреите. Ако се вярва на Габриил Антуан Пажес, на халдейски сатана значи “ненавист”.

Но култът към бог Син не умира. В “Плачът на разрушения град Ур” е написано:
“Субареи и еламити, грабители… храм свят сринахте… градът в развалини превърнахте… О Наннар (Син), Ур е разрушен… Живее твоят народ в чужди страни”.

Бежанци разнасят вярата в бог Син в Европа включително.

Култ към истината. А е една истина, че богове няма. Това обяснява защо на сатанистите към днешна дата безбожието не им пречи. И се стремят към следването на тяхната си истина.

Бог Син в образа на змия:

Бог Син в човекоподобен облик:

 

Другите имена, под които бог Син е известен са Зуен (староакадски - Владетел на знания), Нарамсит (акадски), Ашимбабар (шумерски), Ен-Зу (също шумерски - владетел на решенията), Сахр (арамейски) и Наннар (така е наричан в град Урук - в превод Светлоносец).

Името Син често се е изписвало с клинописен знак, означаващ числото 30. А главното място на култа към бог Син е Екишнугал в град Ур, чието божество-покровител се явавя бог Син. Вторият важен култов център е Харран, на север от Двуречието (където бог Син се е почитал заедно с бога на огъня и светлината Нуск, водещ се в новоасирийския период за син на бог Син). Храмове бог Син имал също и в град Вавилон и в град Езид.

Особено ревностен пазител на култа му сред царете се явява цар Nabu-nahid (Nabu високия) от халдейската династия, който се грижел за неговите храмове в опасно за държавата време (точно тогава цар Кир имал завоевателски мераци).

Бог Син е Бог Луна, роден в подземния свят. Той е най-големият син на бога на въздушната сила и повелителя на демоните бур - а именно бог Бел. Но бог Син е признат за главен бог. Получил е възможност да се възнесе на небето след като Нинлил (съпруга на бог Енлил, известна с милостивостта си), родила три бога на подземния свят, които да останат там вместо него. Освен змията, за свещено животно на бог Син се явява и бикът, чийто рог е символ на Луната. Скулптури на бик са намерени в царските гробници на първата династия Ур, правени примерно около 26 в. пр. н.е. Символът на този бог е и само полумесец (при мюсюлманите полумесецът също не случайно е сакрален символ). Това се знае от намерени цилиндрични печати и от пограничните камъни кудур. Самият бог Син се изобразявал с лунен сърп над главата. Друг също много разпространен начин за неговото изобразяване е като Змия с крила и Корона на главата, обвита около маг. жезъл (изображението е намирано върху вази от Лагаш). Изобразяван е в някои негови храмове и като Лъв.

В качеството му на главен бог, бог Син е покровител на доста неща. Започва се с покровител на знанието, на оракулите и на магьосниците. Поради което голяма част от тамошните маг. заклинания включвали името му и неговото призоваване. Бог Син е съдия на боговете. Бог- покровител на астрономията и на мъдростта. Освен всичко останало бог Син е и бог на войната.

Любимият цвят на  бог Син е бялото, в бяло се обличали жреците му и  носели му в жертвоприношение прясно мляко от крава сутрин и вечер (друго освен прясно мляко няма данни да е искал).

Имало обичай молбите до бог Син да се излагат в писмен вид. Ето части от една такава молитва, която е намерена в град Ур. И тя гласи:

“Ти, владетелю на небесата и на земята, ти владееш съдбите на хората! … О, господарю, който обичаш човешкия живот. (Ти) си съвършен във властта. От залеза на слънцето до неговия изгрев, ти царуваш непрекъснато.”

Бог Син си имал лодка (още преди да се появи религията на Ра в Египет), с която пътешествал нощем по небето, а денем - в подземното царство, където решавал съдбите на умрялите. Имал и жена - Ищар. В град Ур богинята Ищар я наричали Нанна и я почитали като богиня на вечерната звезда и чувствената любов, но с мрачен характер и имидж на смъртоносна богиня, защото освен горното това е богиня-войн.

Митовете за бог Син включват и лунното затъмнение, като се приемало, че лунните затъмнения се дължат на битка между бог Син и демони- 7 на брой.

Бог Син си имал много празници. Като се започне от това, че всеки месец празнували Новолуние в негова чест. На всяко пълнолуние също празнували (с традиционно оргиастичен характер). Четвъртият пореден месец от годината е посветен на него, т.е. сиван - от новолунието на юни, до новолунието на юли (тогава и до ден днешен евреите имат петдесятница).

—————

Ползвани източници при съставянето на горния материал: “Древнеарамейские надписи из Нираба” (”Зап. Вост. отд. Арх. общ.”, XII); Craig, “An assyrian incantation to the god Sin. Hebraica” (XI); Jensen, “Hymnen auf das Wiedererscheinen der 3 Lic htgötter” (”Zeitschrift für Assyriologie”, (XI).