Самодива
Как се озовах на скалата, на която ме намерихте ли? Хареса ми много при вас и затова ще ви разкажа.
Беше вечер. Точно като тази. Пълната луна хвърляше своята бледа светлина навсякъде. Легнах си да спя, както обикновено.
Ала тя бе навън. Най-красивата жена, която можете да си представите. Няма такива жени в нашето село. И танцува божествено. Всяко нейно движение е покана да бъдеш с нея. А усмивката й така разтуптява сърцето, сякаш ще го пръсне, ако не излезеш. Не устоях. Последвах я. С танц ме изведе от селото. По някое време ме налегна умора да я следвам и се спрях. Огледах се. Всяка полянка и всяко борче по моя край аз зная, но тогава напразно се взирах познато да мерна. Тя ме бе завлякла на Самодивска поляна, дето денем я няма в гората и дето човек не влазя, освен за смърт. Аз добре че, по стар обичай оръжие все нося, че то пази и от вълци, и от разбойници, та веднага се присегнах за манарата, дето е на кръста ми.
Но в този миг самодивата изчезна сякаш никога не я е имало, а аз се събудих с вик посред бял ден на една непристъпна скала, на която единствено кози череп ми правеше компания. От тогава все водя самодивата по селата, че без покана в тях тя не може да влезе.
