Храмът
Денят е хубав. Слънцето хвърля своите лъчи в листата на дърветата, а те от своя страна чертаят върху пътя странна броеница от сенки.
Хубавото време приканва всички на разходка. Някаква особена блажена празничност е изписана по хорските лица. Почивен ден е. Пейките приканват да поседне човек. И това важи особено за онези от тях, там под дърветата, където се е заформила онази, живописната сянка, пропущаща съвсеем малко слънце, колкото да докара радост за душата.Сгушен между дърветата и потънал в сенките, е храмът. Дори само да го гледа човек и изпада в един приятен, божествен, величествено-спокоен унес. Това усещане се затвърждава от гроба на никому неизвестен божи служител, пожелал да положи костите си до храма, явно за да се радва и след смъртта си на цялата тази идилична обстановка. Един по един хората влизат в храма, отдават почитта си към бога, изплакват мъките си, споделят радостта си и после си отиват, доволни от споделеността.
Човекът бе дрипав. От що ли бе решил, че и на него му се полага да влезе в храма? Може би само да поседи… Може би просто да си каже молитвата… Или да поиска помощ…Бе просто един крайно беден човек, който се осмили да влезе в храма.Спокойната обстановка бе раздрана от женски врясъци. Разтревожена от преуспението на храма, една негова служителка с бой изкарваше от там бедняка, миролюбив до толкова, че отказващ да се брани от внезапно връхлетялата го агресия. Захлупил лице с ръцете си, човекът плачеше от унижение.
А денят бе хубав. Почивен. И дори само един поглед върху храма потапя всеки в така приятен, божествен, величествено-спокоен унес.
