Примерна организация на политическата дейност

Аз лично не забелязвам сито, което да отсява желаещите да са политици, според уменията и честността им.Като практика не е ново по света, но в България липсва.

Избира се нещо като колегиум, който ще играе ролята на сито. В този колегиум се включват единствено хора, които с делата и с репутацията си са си заслужили уважението на обществето. Хората, избрани в колегиума не могат да се кандидатират за политици.

Предполага се, че дейността на колегиума ще се регулира от прозрачни правила за действие, така че да няма възможност за далавери. Аз лично си представям творци (артисти, поети, писатели, музиканти, философи), лекари (всякакви), учени (всякакви) като участващи в него. Колегиумът не избира самите политици, а само играе ролята на сито, което да допуска или да не допуска кандидати за политици до погледа на народа, въз основа на проверка на документите, които кандидатите представят, която проверка да се извършва по предварително установени ясни правила, избрани чрез избор на самия народ измежду няколко проекта за същите.

——————

Всеки желаещ да се кандидатира за политик си подава документите в този колегиум- професионална автобиография, мотивационно писмо, програмата, с която се кандидатира и т.н.

Колегиумът преценява кой има квалификацията да е политик според определени критерии (не може примерно неграмотен човек с основно образование, дето не може да си напише името, да иска да определя съдбата на държавата, не може и осъден за престъпления да бъде политик и т.н.) и изнася одобрените за кандидати с цялата подадена от тях информация на медиите и се дава право на всеки, който познава въпросният политик да си каже мнението за него. Ако има някой, знаещ нещо лошо за дадения политик от миналото, което може да ДОКАЖЕ в съда вкл., това се случва ПРЕДИ, а не след като кандидат-политикът направи някоя беля. Ако се ДОКАЖЕ, че кандидат - политикът е с нечисто минало, той губи правото да участва в изборите натам. Кандидатът за политик има правото да се защитава от обвинения и да защитава позицията си- за тази цел има съдилища. Който оцелее след срещата с медиите, следва лично да се срещне с избирателите си и да отговаря на техни въпроси.

После следват дискурси между самите кандидат-политици, които се правят обществено достояние. Така се вижда на кой колко му е интелектуалният багаж.

Едва тогава следват избори.

Всеки има право да се откаже доброволно да бъде кандидат- политик.

——————-

В българската политика нещата не вървят не само, защото няма сито, а и поради още една причина.

Живеем в системата управляващ-управляван. Тази система означава, че политиците определят посоката на развитие и народът няма избор. Тази система не предразполага политиците да правят хубави политически програми и да гонят до дупка тяхното изпълнение.

Системата на гражданското общество е вече малко по-друга. Там народът КУПУВА пазарен продукт - т.е. работата на политика. И ако не е качествен този продукт- политикът си търси нова работа. Трябва да има възможност да се отзове от народа политик от поста му, ако той не си върши работата. Тогава един средно интелигентен бг политик ще си помисли внимателно, преди да обещае нещо и още по-внимателно ще си помисли дали ще гласува с чужда карта и дали изобщо ще му се ще да си даде картата, за да гласува друг с нея, но най-вече ще си помисли на първо място дали да си чете вестника или дали ще хърка на работното си място, докато го снимат медиите.

И да- след като политикът знае, че най-малката грешка ще доведе до това да си дири нова работа, нужно е работата на всички политици постоянно да бъде обект на пряко предаване от телевизиите и вестниците, и радиото, в качеството им на директна връзка с обществеността. И още нещо - политиците трябва да може да бъдат съдени за всичко, което направят иле не направят и това навреди на държавата.

———————-
Политиците при предложения от мен вариант се избират от народа и народът може с избор да ги отзовава от поста им, когато те не си вършат работата и съберат определен процент гласували за свалянето им. това според мен би осигурило мотив на политиците да работят качествено.
———————
Когато видя това нещо реализирано на практика в България, ще гласувам. Тогава вече гласът ми ще има значение, защото ще имам право на реален контрол над дейността на този/тези, за които давам този свой глас.

Как позна гъбката

Тази сутрин се събудих в подобаващо философско настроение. И след като успях да се преборя с Котката за правото ми да пиша в блога си, без да се опитва да ме изяде, време е да пофилософствам над една тема, дето от известно време насам занимава ума ми. А именно:

тук

И по-конкретно…

“Ако винаги разчитаме на комбинацията от предварително знание, то откъде е дошло първото знание, а? А?”

 Твърдението на lyd е от две части. И ще ги разгледам последователно. Не винаги разчитаме на комбинация от предварително знание.

Всъщност, за да заявя горното, връщам се към моя любимец Павлов. Той говори за 2 вида рефлекси:

 1. Безусловни (вродени) рефлекси- реакцията протича по унаследена програма. Такива рефлекси са дихателния, гълтателния, към болка и др. Комплексът от безусловни рефлекси се нарича инстинкт. Инстинктивното поведение протича по един и същ начин, защото е по унаследена програма.

Но околната среда има огромната склонност да се променя светкавично и ако поведението не е съобразено с промените, тогава хората не бихме били нищо от това, което сме. Така че Павлов пише и за:

2. Условни рефлекси- те осигуряват приспособяването към резките промени в средата по индивидуална програма. Комплексът от условни рефлекси се нарича динамичен стереотип- има възможност за промяна (затова динамичен), а стереотип е, защото при повторение реакцията става една и съща, като всяка промяна се приема с преобладаващо с неудоволствие. Това е и причината с остаряването доста хора да придобиват ригидност (т.е. невъзможност да се приспособяват към новото- примерно към нови технологии, но не само).

Павлов набърква в картината и още две характеристики на въздействията от средата:

1. Информационност - сетивата ни представят информация за средата и ние я осмисляме (дори, когато си мислим, че не я осмисляме- какъвто е случаят с 25-я кадър).

2. Значимост - ако информацията от средата се свърже с нуждите на организма, то тя се оценява като значима и поражда ответна реакция. А ако информацията не се свърже с нуждите на организма, то тя се оценява като незначима и не следва ответна реакция. Друг е въпросът дали информацията, оценена като значима/ незначима действително е такава.

И след като се изясни, че съвсем не сме устроени да разчитаме само на предварително зададена информация, остава да се чопли въпросът за първото знание. Или как тъй сме се научили коя гъбка е отровна и коя не, в резултат на което вместо масово да се тровим, като хора масово сме минали на разни такива неща като например яхния от гъби, гъби с ориз (на микровълнова) и прочието му там…

Явно сме се научили кои гъби стават за похапване и кои не. 

Човек е социално животно. Той не може да бъде човек, такъв, какъвто сме го свикнали, ако не израсте сред хора. Така децата, отглеждани поради трагедии от животни, придобиват характеристиките на животните и според зависи на каква възраст са били, когато са скъсали връзката си с други хора… За съжаление ако тази възраст е била съвсем ранна, тези деца никога не съумяват да се превърнат в хора и умират рано.

Всичко, което сме в качеството ни на личности, то е продукт на факта, че сме част от човешко общество. Без това човешко общество, ние не можем да се себеизградим дори на елементарно ниво да заговорим с думи. А без думи не се проявява дори частичка от огромния ни потенциал на знаене и на можене.

 Значи ученето, освен че е съзнателен процес, още от самото начало даже и за първобитния човек е и обществена практика.  Един като хапне отровна гъбка и в радиус на известно количество километри всички хора са разнесли информацията, че еди коя си гъбка не бива да се яде. Информацията се предава устно, докато има желаещи да я предават. А по-късно се появява писмеността. И таковата… Готварските книги, в които се пише опитът на хората в приготвянето на храната за други хора, които нямат такъв опит (като мен например- аз знам само как да си загоря яденето, как да го пресоля, как да го сготвя така, че после да не ми се иска да го ям, таковата).

И да се върнем на първобитния човек с отровната гъбка. Значи Някой е хапнал грешната гъбка и това му се е отразило зле. Ако този Някой е оцелял след хапването, той се е научил, че еди коя си гъба не се яде. На това му се казва учене на базата на опита и грешката.

А всички останали хора, които са видяли как въпросният Някой се е натровил, те са се научили, че гъбата е отровна по системата Учене с разбиране на причинно-следствените връзки. Което е по-известно като учене от чуждия опит.

След което хората си изградили условна поведенческа реакция, наречена: “Знаеш, че тая гъба е отровна, а онази не е, значи онази ще се хапне.” В днешно време променена на: “Купи си ги от магазина и не му мисли много.”